12.09.2009
Ти, ти може би не помниш,
че някога познаваше ме.
Може пък да искаш да забравиш!
Не мога да те съдя...
Приятел те наричах,
защото с теб аз всичко си делях -
и мъка и любов, и радости и страх.
Така е, забравят се онези,
които някога обичал си... Защо ли?
Така по-лесно е като че ли
в света да се приспособим.
Променя ли се той, променяш се и ти!
Неправилно е, знам, нечестно е дори,
но какво пък, тъй да е...
Разбирам те. Напълно.
В един момент, не помня точно кой
(дори да знаех, не искам да си спомням),
ти ням за мен остана, глух и сляп
и сякаш погледа ти през очите ми премина
и нямаше те и зима, пустота...
Не, няма аз да питам пак защо?!
Защото зная -
аз пионка в твоята игра-живот навярно бях.
Потребност имаше от мене ти като приятел
и после тя като листец увяхна и умря.
Сега остава спомена и болката... Защо?
Не бой се ти... не те виня...
Приятел ти оставам аз
дори за теб в забрава да горя.
Приятелството е това -
да си простим и да забравим,
аз го знам, но ти - уви,аз виждам - не,
за тебе всичко бе шега.
"Не бой се!" пак ти казвам,
макар да ме остави аз съм тук,
готов приятелска ръка към тебе да протегна
когато трябвам ти във труден час,
защото знай приятелю,
приятел завинаги оставам аз!!!
