Редовно получавам българския вариант на списание "GEO" и с него всеки път откривам нови истини за света. Интересно е как понякога човек открива най-големите истини в най-малките неща. Нещо подобно се случи и с мен, когато получих майския брой на списанието. Хубавото на това списание е, че всеки брой започва със статия на главния редактор Иван Голев, с която той цели да въведе в броя като предизвика интереса и любопитството на читателите. Неговите статии много често представляват ретроспективно вглеждане в неговия живот, така че да се усети разликата в различните моменти и при различни обстоятелства. Тук ще публикувам неговата статия, защото я намирам за изключително добър материал, който предразполага към замисляне за смисъла на живота и неговите ценности...

Бил съм 7-8 годишен хлапак по онова време. Един ден се шляех самичък по пустия тротоар на ул."Екзарх Йосиф" в София, близо до жилището ни, и от скука взех да подритвам коричка хляб. Изневиделица някой ме хвана за ръката. Вдигнах глава и видях прорязаното от ситни бръчици лице на непозната старица. Тя вдигна предупредително пръст:
- Така не се прави с хляба, мойто момче! Чуй да ти кажа. Веднъж една жена жънела на полето. С нея било бебенцето й, щото нямало на кого да го остави. Не щеш ли, то направило "аки". Понеже нямало с какво друго, тя отскубнала няколко житни стръка и го избърсала с тях. Знаеш ли какво се случило после? Господ направил така, че страшна суша налегнала земята. Седем години не се родила нито едно житно зърно и много хора умрели от глад!
Старицата се наведе, взе коричката и я сложи внимателно в ъгълчето между плочника и стената на блока. Потупа ме по бузката, погледна ме с пъстрите си присмехулни очи и отмина, оставайки ме с пламнали бузи и буца на гърлото. Никога повече не я видях в квартала. Естествено, не научих и името й.
Защо ли се сетих за тази толкова отдавнашна случка? Може би, защото авторът ни Клаус Бахман, в текста си за смайващия свят на експерименталните изследователски съоръжения от най-ново поколение, засяга и проблема за анонимността. Термоядреният реактор ITER, рентгеновият лазер XFEL, супертелескопът "Южна звезда" и ускорителят на елементарни частици в ЦЕРН, Женева, са невероятно сложни и скъпоструващи проекти, съизмерими навярно само с египетските пирамиди. Ала многохилядните колективи, изграждащи и обслужващи тези чудеса на науката, също като строителите на пирамидите, остават съвършено непознати за нас, без значение дали преди векове или днес, пред очите ни, вършат великото си дело. Истински армии от физици, астрономи и биолози с блестяща репутация и изключителен професионализъм дълги години работят по тези проекти - а ние сякаш не ги забелязваме. Благодарение на техния висококвалифициран труд след време светът няма да е същият - а ние дари не знаем как се казват.
Само за секунда си помислех имената на колко известни нищожества помня и - честно казано - стана ми обидно за себе си. В същото време не знам името на акушерката, която ми е помогнала да се появя на този свят. Нито пък на човека, който преди година на булевард "Витоша" ме дръпна назад, миг преди една кола да връхлети върху мен.
Защо сме такива?
Леност на ума ли е това или така трябва?
И днес, петдесет години по-късно, видя ли в краката си коричка хляб, бързо се навеждам и я отмествам по-надалеч от възможния лекомислен порив на поредния хлапак. При толкова гладуващи хора по земята само още една суша липсва!
- Така ли е? Кажи!
Вдигам поглед към небето с безмълвния си въпрос и ми се струва, че иззад облаците някой, целият в бръчици, се взира в мени леко се усмихва.
Ще науча ли някога името му?